Статията изследва умората ни от рискове и загуба в симулакрума – сбор от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или никога не са имали оригинал, или вече нямат оригинал” (Голдман и Папсън, 2003) и как тя води до катастрофа. Науката, движена от капитала, ни залива със знания за рискове на всички нива, на които реагираме с отричане, за да се справим с тревожността и ужаса. Това се усилва от медиите, които влияят на субективното ни възприятие за света като измислица. Изтощени от експлоатация, загуби и тревоги, като общество сме се самоимунизирали срещу преживяването за опасност и не реагираме нито навреме, нито успешно. В инерцията си летим стремглаво към катастрофи не само като климатичната криза, но и като пандемията от COVID-19, ендемичното насилие над жени и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е основана на анализа на серия от култови филми и използва вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени.