Зелената сделка и усилията на ЕС за декарбонизация на икономиката през последните десетилетия

Осъществяването на прехода към икономика с нулеви нетни емисии изисква навременно и дългосрочно планиране

Мария Манолова защитава докторска степен с тема на дисертацията „Енергийното планиране като ключов инструмент за устойчивото развитие на общините“ в научно направление „Икономическа и социална география – Регионални геоенергийни ресурси и стратегии“  в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. работи в сферата на изготвяне на проекти и оценки за реализиране на инвестиционни намерения в областта на електроенергетиката, възобновяемата енергия и ефективните енергийни решения в производството.  През 2017 г. става част от екипа на Центъра за енергийна ефективност ЕнЕфект – най-старата организация в сферата на общинското енергийното планиране в България.

„Европейската зелена сделка“ е резултат от дългогодишни усилия в разработването и приложението на политики за устойчива трансформация към екологосъобразен, ресурсно-ефективен и икономически обоснован начин на живот за гражданите на ЕС през последните три десетилетия. Реализирането ѝ ще доведе до коренно преобразуване не само на всички икономически сектори, но и на ежедневието на хората. Усилията, целящи предотвратяването на промените в климата на ЕС, стават все по-амбициозни, а с тях се зараждат и нови предизвикателства. Последователното и прецизно планиране е надежден инструмент по пътя към осъществяването на целите за въглеродна неутралност на ЕС до 2050 г.

Политиките, свързани с опазването на околната среда в Европа се разпространяват широко през 70-те години на XX век. През 1970 г. правителството на Великобритания издава „Бяла книга” по опазване на околната среда и създава Департамент по околната среда, а в САЩ е подписан Акт за национална политика в областта на опазването на околната среда. През 1971 г. във Франция се създава Министерство по опазване на природата и околната среда. В Швеция, Канада, Япония и много други държави се отварят нови учреждения по проблемите на околната среда и климата и се преструктурират съществуващите департаменти и министерства. Същата година е основана междуправителствената програма на ЮНЕСКО „Човекът и биосферата”, а през 1972 г. Римският клуб издава така известният си доклад „Пределите на ръста”. За периода от 1953 до 1973 г. са организирани над 400 международни конгреси, симпозиуми, конференции по въпросите на опазването на природата.

Провеждането на Стокхолмската конференция по околната среда през 1972 г. – „Само една Земя”, потвърждава един неизменен правов принцип – правото на човечеството върху благоприятна околна среда. През 1980 г. Генерална асамблея на ООН приема резолюцията „За историческа отговорност на държавите за опазване на природата на Земята за сегашните и бъдещите поколения”. Резолюцията призовава всички държави и народи да предприемат конкретни действия по разработване на дейности по опазване на околната среда. А за първи път терминът „устойчиво развитие“ е употребен официално в доклада „Нашето общо бъдеще“ на Комисията Брундтланд (Световната комисия по околна среда и развитие към ООН) през 1987 г. на Общото събрание на ООН. Тогава е създадена специална независима комисия за околна среда и развитие, която да се заеме с амбициозна задача – изготвяне на т.нар. „Глобален план за промени“. Документът, възложен от Общото събрание на ООН, има за задача да предложи дългосрочна стратегия за опазване на околната среда, постигане на устойчиво развитие до 2000 г. и след нея, да изработи начини и средства за справянето с екологични проблеми, да даде ясна представа за взаимовръзките между хората, ресурсите, околната среда и развитието.

Друг ключов документ е протоколът от Киото на Конвенцията за на ООН по околна среда и борба с климатичните промени, приет през 1997 г. Той е първият правно обвързващ глобален инструмент, ангажиращ развитите държави с конкретно количествено намаляване на техните емисии на парникови газове. Съгласно Протокола индустриализираните държави трябва да намалят емисиите си на парникови газове – с около 5% спрямо нивата от 1990 г. през т.нар. „първи период на задължения“ от 2008 до 2012 г. 

Последната ключова международна среща по проблемите на околната среда, климата и устойчивото развитие се проведе в Париж през декември 2015 г., като в нея участие взимат 196 страни. От тях 96 страни ратифицират Споразумението от Париж, което цели полагането на максимум усилия за намаляване изхвърлянето на парникови газове, задържането на нарастване на средната температура на планетата значително под 2°С, спрямо прединдустриалните нива, като се продължат усилията увеличението и да не надвишава 1,5°С. То влиза в сила през ноември 2016 г.

Все повече страни стигат до заключението, че енергийните и климатичните предизвикателства са с толкова голям мащаб, че е 

необходимо действие не на национално, а на глобално равнище. 

Въпреки това съществуват редица предизвикателства с политиките за климата. Например, САЩ бе активен участник в курса по прилагане на зелени политики, но след встъпването на президента Тръмп през 2016 г., страната се оттегли от Парижкото споразумение, което забави значително темпа на ограничаване на вредните емисии. След избирането на новия президент Байдън през 2020 г. САЩ отново се завърнаха със своя ангажимент към Споразумението. Китай, от своя страна, демонстрира завидна амбиция и обяви своята дългосрочна цел за въглеродна неутралност до 2060 г. въпреки твърденията си, че като развиваща се икономика не би следвало да споделя същата тежест за ограничаване на емисиите, както развитите страни, чието замърсяване е било без контрол в продължение на десетилетия

Заедно, само САЩ и Китай, са отговорни за повече от 37% от глобалните емисии на парникови газове, а делът на ЕС е около 12%. (Фиг. 1) През последните десетилетия Европейският съюз (ЕС) си извоюва водеща роля чрез амбициозните си намерения и множество политики в борбата срещу предотвратяването на климатичните изменения, но това няма да донесе желаната промяна, ако усилията не са обединени и с другите големи икономики. Числата показват, че за да се постигне реална промяна в предотвратяването на негативните климатични последици в глобален мащаб, са 

необходими съгласувани, колективни и навременни действия, подкрепени от систематичен подход и адекватно планиране,

както от най-големите причинители на вредните емисии, така и от най-малките.

Фигура 1. Дял на отделяните емисии на парникови газове по страни. Източник: https://climatenexus.org/climate-change-news/us-and-china-formally-join-paris-agreement/

Енергийната политика на ЕС накратко

През 90-те години на миналия век, когато повечето национални пазари за електроенергия и природен газ са все още монополизирани, Европейският съюз и държавите членки постепенно отварят тези пазари за конкуренция. Първите директиви за либерализация (първи енергиен пакет) са приети през 1996 г. (електроенергия) и 1998 г. (природен газ). Вторият енергиен пакет е приет през 2003 г. и реално влиза в сила след 2007 г., като с неговото приемане промишлените потребители и домакинствата вече имат възможност да избират своите доставчици на природен газ и електроенергия от по-широк кръг конкуренти. 

През 2007 г. държавите членки на ЕС одобряват първата стратегия за енергийната политика на общността, която поставя началото на общия европейски курс  в сферата на устойчивото използване на енергията с пряко отражение върху инициативите  за климата. Още в първия план за действие за енергията са заложени основите на амбициозните дългосрочни цели на ЕС до 2020 г. или така известните цели „20-20-20“ (Стратегия „Енергетика 2020. Стратегия за конкурентна, устойчива и сигурна енергия“) през идните години, които представят намерението на Съюза за:

  • намаление на парниковите емисии с 20%; 
  • увеличението на дела на възобновяемата енергия с 20%;
  • подобрението на енергийната ефективност с 20% до 2020 г. 

В резултат на това през 2009 г. е приет трети законодателен пакет (трети енергиен пакет), който подпомага по-нататъшно либерализиране на вътрешния пазар на електроенергия и природен газ и който представлява крайъгълен камък за осъществяването на вътрешния енергиен пазар. 

Към 2020 г. ЕС успява да постигне заложените цели. 

През 2011 г. е публикуван и дългосрочният документ „Енергийна пътна карта до 2050 г.“, в който още тогава е заложена амбицията за намаляването на емисиите на парникови газове с 80-95% до 2050 г. Тази пътна карта на ЕС представлява добър отговор и насока за бъдещите инвестиционни намерения в енергийната инфраструктура и дава уверение за продължението на устойчивите политики на Общността и след 2020 г. 

През ноември 2016 г. Европейската комисия представи своя пакет от предложения, наречен „Чиста енергия за всички европейци“ (четвърти енергиен пакет), който включва 8 законодателни акта, подпомагащи оформянето на енергийния съюз и за изпълнението на ангажиментите на ЕС по Парижкото споразумение. В допълнение, чрез този пакет се премахват преградите пред либерализацията на пазара и привличането на инвестиции в сектора, а потребителите и техния избор се поставят на първо място. България участва активно в договорния процес и в изготвянето на целите чрез своето председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г., когато интензивно се обсъжда пакетът. През май 2019 г. новата регулаторна рамка е приета и чрез нейните инструменти и мерки се улеснява преходът към чиста енергия и изпълнението на целите на споразумението от Конференцията на страните по Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (COP 21) в Париж. 

Определени са следните обвързващи цели за климата и енергетиката за страните членки на ЕС до 2030 г.: 

  • Намаляване на емисиите на парникови газове (ПГ) с най-малко 40% в сравнение с 1990 г.;
  • Повишаване на енергийната ефективност (ЕЕ) до поне 32,5%;
  • Увеличаване на дела на енергия от възобновяеми източници (ВИ) до поне 32% от брутното крайно потребление на енергия в ЕС;
  • Осигуряване на минимум 15% ниво на междусистемна електроенергийна свързаност между държавите членки.

Превръщането на Европа в неутрален по отношение на климата континент изисква добра координация, съгласуваност на политиките и последователност в процеса на планиране в целия ЕС. За да бъде изпълнена тази задача, всяка държава членка, в това число и България, представи на Европейската комисия проект на своя Интегриран национален план в областта на енергетиката и климата /ИНПЕК/. Изготвянето на интегрираните планове в областта на енергетиката и климата ще се изпълнява за всяко ново десетилетие като по този начин се създават условия за устойчива среда и сигурност на привлечените дълготрайни инвестиции.

Планът включва основните цели и мерки за осъществяване на националните политики в областта на енергетиката и климата, в контекста на европейското законодателство, както и следните основни принципи и приоритети:

  • стимулиране на нисковъглеродно развитие на икономиката;
  • развитие на конкурентоспособна и сигурна енергетика
  • намаляване зависимостта от внос на горива и гарантиране на енергия на достъпни цени за всички потребители.

Българският ИНПЕК предвижда обща цел от сравнително неамбициозните 27,09% дял на ВЕИ в енергийния сектор спрямо средните за ЕС. Целта е образувана кумулативно от следните сектори – 30,33% в електроенергийния, малко над 40% в сектор отопление и охлаждане и малко над 14% в транспорта. Планът има балансирана структура, която конкретно следва указанията на ЕК. Като сериозен пропуск се отбелязва липсата на финансова рамка, което представлява задължително условие за реализирането на набелязаните цели.

Европейската зелена сделка

Европейската зелена сделка е резултат от дългогодишните усилия на ЕС в посока изграждането на по-зелена, по-справедлива и по-приобщаваща социално-икономическа система, която да има минимален отпечатък върху околната среда и респективно да ограничи негативните последици върху климата. Прокарването на подобна амбициозна политика има и друга страна, чиято цел е да бъде ограничена енергийната зависимост на ЕС. Дългосрочната тенденция сочи, че от 1990 г. до 2019 г. в ЕС нараства зависимостта от вносни горива. Докато през 1990 г. всички потребени вносни горива са 50,1%, то през 2019 г. тази стойност е вече 60,7% (в това число 97% от всички петролни продукти, 89% от природния газ и 44% от твърдите горива съгласно Евростат).

Енергийната зависимост на Европа винаги е била крайъгълен камък 

в политиките на ЕС за ограничаване на нуждите от енергия, а ресурсната ѝ ограниченост е сред основните причини за инициирането на множеството дейности, изработването и прилагането на стратегически и планови документи.„Европейска зелена сделка“ („Европейски зелен пакт“), представена през декември 2019 г., е най-амбициозната досега стратегия на ЕС за постигане на нулеви нетни емисии в борбата с глобалното затопляне до 2050 г. (Фиг. 2). Тя представлява пътна карта за постигане на устойчивост на икономиката в рамките на ЕС.

Целите на „Европейска зелена сделка“ са:

  • Намаляване на емисиите на парникови газове с 55% до 2030 г.;
  • Нулеви нетни емисии до 2050 г.;
  • Икономическият растеж да не зависи от използването на природни ресурси;
  • Никое лице или регион да не остане пренебрегнат от настъпващите промени.

Тези намерения изискват мащабни действия във всички икономически сектори: инвестиции в нови екологосъобразни технологии; иновации в промишлеността; по-чист и евтин транспорт; декарбонизация на енергийния сектор; реновиране на сградния фонд. Допълнителни усилия са необходими и в посока преговори с международни партньори за подобряването на екологичните стандарти на глобално равнище. Това се налага, тъй като тук се крие известен риск ЕС да остане в изолация поради високите си екологични цели, които респективно ще окажат влияние върху повишаването на цените на продукти и енергията, произведени съгласно новите условия и екологични изисквания. 

Друг подводен камък се явяват геополитическите аспекти на Европейската зелена сделка. Според едно от последните актуални проучвания на Европейския съвет за външна политика Зелената сделка ще доведе до дълбоки геополитически последици чрез въздействието си върху европейския енергиен баланс и глобалните пазари, върху страните производителки на нефт и природен газ в съседните на ЕС страни. За да успее, ЕС трябва да се изправи лице в лице с трудностите, които Зелената сделка вероятно ще създаде с икономическите партньори и съседи на Европа. 

Авторите предлагат седем успоредни дейности, 

които да подпомагат управлението на новата политика на ЕС и превръщането на потенциалните противоречия във възможности за възстановяване на международни партньорства.

Фигура 2. Секторите на трансформация на икономиката на ЕС чрез Европейската зелена сделка. Източник: https://eur-lex.europa.eu/resource.html?uri=cellar:b828d165-1c22-11ea-8c1f-01aa75ed71a1.0017.02/DOC_1&format=PDF 

След настъпването на глобалната пандемия Европейската зелена сделка се превръща      в основна политическа рамка и двигател за устойчив икономически растеж и стабилизация след последвалата финансова и обществена криза. Съвсем естествено пакетът за възстановяване (NextGenerationEU, механизъм от Плана за възстановяване на Европа) и дългосрочният бюджет на ЕС 2021-2027 г. се фокусират върху действия, свързани с устойчивото използване на енергийните ресурси, ускореното производство на енергия от възобновяеми енергийни източници и интелигентното управление на енергията. 

Неслучайно едно от условията в плановете за възстановяване и устойчивост, които държавите-членки трябва да предоставят, за да имат достъп до финансовата подкрепа на механизма, е минимум 37% от планираните средства да бъдат насочени към реализация на зелени инвестиции. Планът за възстановяване и устойчивост на България, който е изготвен по Механизма за възстановяване след пандемията Ковид-19 и в контекста на амбициите на Зелената сделка, е огромен шанс за кардиналното преобразуване на българската икономика в по-зелена и устойчива. Планът съдържа редица проекти в сектор „Зелена България“ като повишаване на енергийната ефективност, реновиране на сградния фонд и обновяване на предприятията, като не предлага твърде забележителни иновации или амбиции от познатите досега и от други стратегически документи. Като нов елемент може да се отбележи намерението за създаване на Национален фонд за декарбонизация, който би имал потенциал да разгърне своята дейност в нови проекти, достъпни за крайните потребители. Планът все още е в предфинален вариант и се очаква неговото изпращане за разглеждане от ЕК.

Климатичният закон

За да бъде намерението на ЕС сериозна и дългосрочна инициатива през март 2020 г. е предложен Законодателен акт в областта на климата (Закон за климата), който да прерасне в правен ангажимент. С него се цели гарантирането, че всички политики на ЕС допринасят за постигането на целта за нетни нулеви емисии към 2050 г. и че всички сектори на икономиката и обществото участват в нейното изпълнение. По този начин ЕС поема по пътя на „зеления курс“ и затвърждава намерението, че преходът към неутралност по отношение на климата е необратим. През май 2021 г. Европейският съвет и парламент постигнаха временно споразумение по текстовете на климатичния закон и потвърдиха приемането на целта за намаляване на парниковите емисии с най-малко от 55% до 2030 г. в сравнение с тези от 1990 г. През юни 2021 г. предстои да бъдат представени преразгледаните директиви и всички съпътстващи нормативни актове, които са свързани с провеждането на политиките към тази цел. 

Финансирането

Финансовата подкрепа за осъществяването на целите на Европейската зелена сделка ще бъде осигурена чрез План за инвестиции за устойчива Европа (ПИУЕ). Очакванията са, че чрез него ще бъдат привлечени най-малко 1 трилион евро устойчиви инвестиции през следващото десетилетие (Фиг. 3). Планът за инвестиции цели да постигне резултати в три основни направления: 

  1. Подкрепа увеличаването на устойчиви инвестиции (с помощта на фонда InvestEU); 
  2. Създаване на благоприятна рамка за предвидимост за частните инвеститори и публичния сектор;
  3. Осигуряване на подкрепа за публичните администрации и участници при подбора и изпълнението на устойчиви проекти. 

Част от плана предвижда около 100 млрд. евро да бъдат осигурени за справедлив и равнопоставен преход към чиста енергия чрез т. нар. Механизъм за справедлив преход (вкл. Фонд за справедлив преход с общ размер на средства от 17,5 млрд. евро), който ще подпомага онези региони и сектори, засегнати най-сериозно от енергийната трансформация – особено тези, които са зависими от изкопаеми горива или промишлени процеси, свързани с производството на парникови газове. Фондът за справедлив преход има за цел да осигурява средства за развитието на икономическата диверсификация на териториите, които са най-засегнати от климатичния преход, преквалифицирането и активното приобщаване на работната ръка в тях.

Фигура 3. Схема на осигуряването на финансирането в контекста на Зелената сделка и дългосрочния бюджет на ЕС за периода 2021-2027 г. Източник: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/en/qanda_20_24

Териториални планове за осигуряване на финансиране

Задължително условие, за да бъде получена подкрепата от Фонда за справедлив преход, е държавите-членки да изготвят и предоставят на Европейската комисия за одобрение териториални планове за справедлив преход. Тези планове имат задачата да очертаят процеса на енергиен преход на засегнатите региони до 2030 г., в съответствие с националните планове за енергетика и климат на държавите. Планът за всеки регион представя социалните, икономически и екологични предизвикателства и идентифицира нуждите от икономическа диверсификация, преквалификация и възстановяване на околната среда. В този смисъл териториалният план представлява типичен енергиен план, съдържащ конкретна инвестиционна програма, който занапред ще показва неразривната връзка между икономическото, енергийното и социалното устройство и развитие на дадената територия. В този смисъл 

устойчивото енергийно планиране е необходимият инструмент, 

който в максимална степен да послужи за установяването на крехкия баланс между екологичните, икономическите и социалните фактори. Изготвянето и прилагането на плановете включва активното участие на местните, регионални и национални заинтересовани страни, които са преки получатели и участници в промяната. 

През май 2021 г. Европейският парламент одобри законодателната резолюция относно предложението за регламент за създаване на Фонда за справедлив преход. За България са предвидени средства в размер на близо 1,3 млрд. евро, които ще бъдат насочени към трите основни региона в страната с развит въгледобив – Перник, Кюстендил и Стара Загора. Териториалните планове на трите региона все още не са завършени, а първите средства по Фонда се очакват да бъдат получени през есента на 2021 г. Другите региони, идентифицирани като силно засегнати, са Сливен, Ямбол, Хасково, Бургас, Варна, Ловеч, Габрово, Търговище. В тях ще бъдат заложени основите на бъдещото преобразуване на тези региони, което неминуемо ще има отражение и върху тяхното социално-икономическо развитие в бъдеще. 

Зелената сделка и България

Информационната кампания в България за целите, ползите и инструментите, които Европейската зелена сделка предлага, бе твърде оскъдна и изолирана от обявяването ѝ досега. Това има съществено значение за приемствеността, разбирането и подкрепата от обществото за настъпващите нови политики, които пряко ще повлияят всички икономически сектори в страната. Въпреки това скорошно проучване показа, че за 85% от българите климатичните промени и глобалното затопляне са проблем от изключителна важност. В проучването още става ясно, че 76% от запитаните не са запознати с климатичната политика на България. Важно е да се отбележи, че 70% от анкетираните смятат, че климатичните промени и глобалното затопляне трябва да бъдат приоритет в политическите програми на партиите и че има нужда от повече дискусии по темата. 

Зелената сделка би имала незаменим принос за промяната в икономическата и социалната система на България в случай, че нейните ползи са добре разбрани и подкрепени от обществото. Амбицията на предложената стратегия е забележителна, но и крие редица рискове за развиващи се икономики като тази на България, особено в условия на несигурност от последиците на пандемията и проблемите след нея. Въпреки това политическото ръководство следва да действа прагматично, и същевременно далновидно, за да осигури защита на своите граждани от изменението на климата като съумее да предложи добра алтернатива за най-засегнатите от промяната. 

Осъществяването на прехода към икономика с нулеви нетни емисии на парникови газове изисква навременно и дългосрочно планиране, подобряване на знанията за възможностите за реорганизиране на всички процеси в икономика ни и изграждане на доверие у хората, че тази промяна е възможна и необходима.


Източници:

  1. Атанесян К., От Стокхолм до Копенхаген – обзор на значими международни конференции на ООН по околната среда, ВСУ „Черноризец Храбър”, 2004 г., с. 25-27.
  2. “The geopolitics of the European Green Deal” by Mark Leonard, Jean Pisani-Ferry, Jeremy Shapiro, Simone Tagliapietra, and Guntram Wolff: https://buff.ly/3cJHAjW
  3. Langsdorf S., Energy Roadmap 2050 – A history of EU energy policy, 2011: http://archive.gef.eu/uploads/media/History_of_EU_energy_policy.pdf
  4. Европейска зелена сделка – https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?qid=1596443911913&uri=CELEX:52019DC0640#document2
  5. Стратегия „Енергетика“ 2020 – https://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2010:0639:FIN:En:PDF
  6. Енергийна зависимост на ЕС – https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php?title=Energy_statistics_-_an_overview&oldid=492784#Energy_dependency
  7. Енергийна пътна карта на ЕС до 2050 г. – https://ec.europa.eu/energy/sites/ener/files/documents/2012_energy_roadmap_2050_en_0.pdf
  8. Интегриран национален план в областта на енергетиката и климата /ИНПЕК/ (България) – https://ec.europa.eu/energy/sites/ener/files/documents/bg_final_necp_main_bg.pdf
  9. Климатичен тракер по страни – https://climateactiontracker.org/countries/
  10. Проучване на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) за нагласите на българите относно климатичните политики, проведено от „Алфа Рисърч“.
  11. Първи енергиен пакет на ЕС – https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:52007DC0001&from=EN