Може ли науката за обществото да ни говори за климата?

Или коя е рамката в социалните науки, която позволява смислено говорене за климатичните промени?

Милена Статева е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант, който специализира в приложна социална и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани „отворени“ системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система „човек-в-общност-общество-природа-и-вселена“. Милена е основател на ресурсната организация за активисти Орион Грид.

Свикнали сме да мислим, че с климата се занимават само природните науки. Тази статия разглежда как обществените науки не могат и не бива да пропускат тази важна тема. Въвеждат се основни социални гледни точки като социална екология, екофеминизъм и природозащитни социални движения. Разграничава се един алтернативен на конвенционалната наука подход, който разчита на закотвяне в преживяванията, субективните явления и “как” се случва опита ни с климатичните промени (а не толкова “какво” се случва).  Задачата е да се подготвят читателите да мислят динамично, аналитично и критично за социалните и хуманитаристки измерения на климатичните промени.

Двете социални науки

Познаваме обществените науки у нас най-вече поради ролята им в социологическите и политически анализи на избори. Напоследък има интерес към тях в България от страна на широката публика и поради данните, които ни помагат да следим и да си обясним плашещи феномени като пандемията от COVID-19, обедняването и… Май това е всичко. Тази представа е по-скоро изкривена и ако не съвсем осакатяваща, то със сигурност ощетява социалните перспективи. Това особено се отнася до разбирането на климатичните промени – а в голяма степен, то все още приоритетно се разглежда от естествените науки.

У нас няма “пазар” за обществени науки поради ред причини. В същността си обаче, те са ценни поради  анализа на преживяването и с разработването на колективни интерпретации във всички аспекти на живота ни заедно. Това е точно обратното на разпространената у нас практика на “социологическите проучвания”. За разлика от тях, теоретичните разработки никога не са отделни от практиката. Всъщност те подхождат към обществото, историята, културата и политиката с фокус върху субективността. “Субективност” е термин, който насочва към преживяването и участието ни в по-голямата система, в която съществуваме, и с частите, на която си взаимодействаме. Този модел на обществото – като цяло от взаимосвързани системи, е от ключово значение за възприемането на богатите научни данни за климатичните промени и техните причини и последствия. В крайна сметка, хората имат нужда да знаят какво означават за тях самите тези промени, как могат и трябва да променят живота си.

Този вид познание дава възможност на хората да разпознаят собствения си опит. По този начин те могат да назоват възможностите и проблемите. Назоваването пък води до  съответни посоки за действие в настоящето и бъдещето. Това се случва по начин, който произвежда смисъл отвъд цифрите и “фактите”. По-важното е, че техните обяснителни рамки ни дават възможност да вървим напред – към един по-добър свят. Тази посока “напред” е неизбежно в търсене на решения, които отговарят на споделено разбиране за същността на явленията, в споделеното ни участие в света “тук и сега”, с поглед и мисъл към “там и тогава”.

Изменението на климата като социален феномен

Екологичните социолози Дънлап и Брюл (2015) разглеждат изменението на климата като изцяло социален феномен, вграден в нашите институции и културни практики. Те подчертават ролята, която обществените науки могат да играят за разработване на съответните подходи. Това включва и разбиране на социалните, икономическите, политическите и културните измерения на изменението на климата, като подробно се описват причините, въздействията и реакциите. 

Някои от важните прозрения, които могат да ни предоставят обществените науки, изброени от този авторски колектив, се отнасят до:

  • фактори, които стимулират въглеродните емисии и могат да бъдат ситуирани в социалната структура и процеси; 
  • въздействията на изменението на климата и как социологическите перспективи могат да послужат за създаването на справедливи и равнопоставени стратегии за смекчаване на последствията и адаптиране; 
  • факторите, които оказват влияние върху начина, по който обществото реагира на изменението на климата, включително движенията, които се застъпват “за” или “против” действия в областта на климата, и общественото мнение. 

Загубата и меланхолията, причинени от климатичните изменения

Чисто логичното и рационално разбиране на тези аспекти, обаче, най-вероятно би било безполезно, ако не влезем в досег с начините, по които заедно и поотделно преживяваме климатичните промени и емоционално, и чисто практически. Както наблюдава Елиът (2019), изменението на климата въвлича човешките общества в проблемите на загубата и скръбта, породени от изчерпване, изчезване и срив. Тези човешки феномени са тема табу за конвенционалната наука. Тя ползва подходи като анкети, наблюдения, измервания и количествено събиране на данни. Така тя приоритизира “обективността”, но не разполага с инструменти, които да разпознават и измерват основополагащите блокажи за разбирането ѝ, съответно, за предприемането на действия. 

Според общоприетите традиционно начини на правене на наука, съвременните прогресивни подходи, които се фокусират върху същността на феномените не са достатъчно “научни”. Субективността им, обаче, позволява да се разработи социологията на загубата. Така, тя се превръща в проект за социологическа ангажираност с изменението на климата. Той излиза от рамките на социологията на околната среда и създава мостове към други подобласти. Същевременно ни помага да разберем процеси и фактори “под повърхността”. 

Художествено изобразяване на тъгата, причинена от климатичните изменения. Източник: The Guardian

Четири взаимосвързани измерения на загубата, с които ни конфронтира изменението на климата (по Елиът): 

  1. Материалността на загубата – разрушения, промени в температурите и пр.; 
  2. Политиката на загубата – говоренето в политическото пространство, употребите и злоупотребите с климатичните промени, игнорирането на политическо ниво на климатичните промени и поддържане на поведение “сякаш нищо не се случва”; 
  3. Знанието за загубата – реакциите, които ни карат да се ангажираме или да игнорираме този феномен; преживяванията за спешност или че “всичко е нормално”;
  4. Практиките на загубата – т.е. реакциите ни на ежедневно ниво, дори и да не влизаме в категорията на “климатичните бежанци” – средствата, които инвестираме, за да неутрализираме ефектите, например производството на климатици; отказът ни от една или друга практика, например навлизането на веганизма или отказът от пластмасови продукти; използването на възобновяеми източници на енергия и пр. феномени, които водят до раждането на нови индустрии с нови последствия за обществото и неговите процеси и институции. 

Нещо повече, авторът успява да определи и назове проблема, който подлежи на конвенционалните подходи към климатичните промени. За Елиът това е базисното допускане за водещата роля и перспектива на “концепцията за устойчивостта”, която ни пречи да скърбим с излишната си оптимистичност и усилие “да се справим” с предстоящата катастрофа. Тази по-позитивна и доминираща в социалните науки рамка, се занимава с това, което трябва да бъде поддържано. Социологията на загубата изследва това, което изчезва, ще изчезне или трябва да изчезне. 

По естествен начин, социологията на загубата се свързва с психоаналитичното разбиране на климатичните промени. Колекцията разработки под редакцията на водещия психоаналитик в сферата на климатичните промени Сали Уайнтроб (2013) показва как чрез разбирането на тези дълбоко несъзнавани феномени могат да се разработят подходящи политики. Това означава политики, които дават отговор на изменението на климата от необходимото естество и мащаб. Субективният подход доразвит в тази колекция помага да разберем явления като:

  1. Какво се крие зад широко разпространеното понастоящем отричане на изменението на климата и как да управляваме чувствата си, свързани с изменението на климата – особено тези, които ни карат да възприемем всемогъща нагласа и отричане на реалността;   
  2. Кои са огромните трудности, които срещаме при признаването на истинската си зависимост от природата, а именно – нашите противоречиви идентификации със заобикалящия ни свят;
  3. Свързаните с това последици от живота в култури, които имат перверзни аспекти – опредметяване, консуматорство, завист и алчност, експлоатация и скрито или не насилие;
  4. Необходимостта да скърбим, преди да можем да се ангажираме по положителен начин с новите условия, в които се намираме.

Социологията на загубата изисква сблъсък с меланхолията на страдащите хора и места. В този сблъсък – съзнавано или не – повечето хора, и особено взимащите решения и разработващите политики, се стремят всячески да избегнат, за да избегнат и болката и отговорността. Социологията на загубата, обаче, също така говори за (и води до) нови солидарности и положителни трансформации.

Приносът на социалната екология към разбирането на човека като част от един глобален организъм

Един от подходите, които напоследък набират скорост е социалната екология. Tя впечатлява с потенциала си да инкорпорира климатичните промени и проблемите на околната среда. Подходът на социална екология от 60-те и 80-те години на ХХ век не взима предвид това, което днес наричаме “екология”. При него интересът към средата се свежда до интереса към човешкия свят, който ни заобикаля. Този подход обаче, задава една рамка, която гледа на човека като на отворена система, която е свързана с други системи около, под и над нея на различни нива. Сравнително изчерпателен обзор е наличен в том 3 на “Социалното ангажиране на социалните науки” – “Социоекологичната перспектива”. По този начин тя предоставя понятийните рамки, методологията и инструментите, които могат да ни помогнат да мислим за човека като брънка в една далеч по-обширна и всеобхватна общност.

Особено значим е приносът на идеята за социална екология, разработена от Мъри Букчин. Освен една качествено нова всеобхватна политическа платформа и множество трудове, Букчин ни завещава и основания от него Институт по социална екология. Задачата на предложената от него политическа рамка е да въведе нови начини за обществена организация. Целта е те да се справят радикално с всички проблеми на ежедневието и обществата ни като създават алтернативна структура, основана на солидарност, равнопоставеност и съвместно вземане на решения. Водещ принцип са хоризонтални общи събрания (асамблеи) на граждани, които са свързани помежду си в общини, и оттам – в конфедерации. Идеята е, че самоуправляващи се граждани, които са ангажирани отговорно на всички нива в политическите процеси, и са взели в собствените си ръцете общия си живот и бъдеще, както и бъдещето на света, са най-надеждният механизъм за вземане на рационални и грижовни решения. Диалогът и обсъждането се разглеждат като  гаранция за преодоляването на ограниченията, които ни налагат субективните процеси и несъзнаваните феномени.

Приносът на екофеминизма – или концепцията за етика на грижата, към стратегиите за предотвратяване на климатичен колапс 

Представа за йерархиите при антропоцентризма (вляво) и екофеминизма (вдясно). Източник.

Ние сме само част от една глобална система и грижата за околната среда е неразривно свързана с грижата като цялостна философска и етична рамка. Тази идея е присъща не само на теорията и практиката на социалната екология. Тя е в основата на т.нар. милениалистки движения. Голяма част от тях поддържат тясна връзка и с екофеминизма. Това движение се характеризира с посветеност на преодоляването на всички форми на потисничество, йерархия, експлоатация и насилие. Терминът е въведен от френската авторка Франсоаз д’Обоне (1974), която прави паралели между начините, по които патриархатът се отнася и към жените, и към околната среда. Така, въпроси като експлоатацията на природата от индустриалното потребление на ресурси и западните парадигми на прогреса и технологиите, стават изрично екофеминистки проблеми. Съответно, екофеминисткото движение руши конвенционалните парадигми и двоични противопоставяния в смислите, на които се крепи неравенството. Например мъжко/женско, култура/природа, тяло/ум и пр., в които явленията свързани с природата се разглеждат като по-низши от тези, свързани с обществото по подобен начин, по който явленията, свързани с женствеността се възприемат като “по-недостойни” за внимание. Екофеминизмът се стреми към обяснителни модели и практики срещу потисничеството, т.е. към общество без йерархия, в което всички живи същества си взаимодействат равностойно и се третират като части от един общ организъм.

От наука към промяна

Милениалистките движения като “Окюпай”, “Жълти жилетки”, “Петъци за бъдеще”, “Храна, не война” и други са родени от фрустрацията с патриархата и капитализма на ХХI век, особено с неолиберализма. Може би независимо от тези идеи, те не само застъпват подобни схващания, но и създават структури и общности, които живеят с тях. Те се характеризират с начини на живот и правене, които се стремят да преодолеят станалите почти естествени за човечеството тенденции. Консуматорството, безграничният растеж и насилие в различни форми и под различни извинения се превръщат в основни мишени на промяна, която да доведе до справяне с катаклизмите и в обществото, и в околната среда.  

Антикапиталистически протест в България. Източник: Фабрика Автономия.

Публикацията е първа част от поредица, в която тези идеи ще бъдат представени по достъпен начин. Тук, стремежът беше да се въведе смисълът от социополитически подход, който надхвърля конвенционалните научни подходи, основани на обективистки изследвания и статистически данни. Характерно за тях е не просто, че работят с преживяванията ни – заедно и поотделно. Те очертават практически подходи и решения на ежедневно ниво. Накратко, беше въведена идеята, че обществените науки могат да посочат феномените и явленията чрез анализа на факторите, причините и последствията в социалното и субективното пространство. По-важно обаче, те могат да изведат на преден план подлежащия опит на вероятно необратима загуба. Това усещане, бидейки политическа емоция, може – и води, логично, до мотивация за промяна на поведението. Степента, в която трябва да се променим, обаче се оказва дълбоко всеобхватна. Повечето хора, и особено разработващите политики, предпочитат да реагират с отричане и своеобразни “манийни” и всеможещи защити. Последващото поведение води до задълбочаване на кризата. Пример тук е политиката на правителството на България по отношение на употребата на въглища. Този проблем е разгледан в детайли в скорошен доклад на „Грийнпийс“.

Ето защо третата линия, подхваната тук, е свързана с ключовите социални движения. Те очертават алтернативи, налагат и се борят за промяна в базисната нагласа. Така те пораждат последващи структури, системи и процеси, които да доведат до свят, който приема скръбта от загубата и работи с нея чрез етика на грижата. Социалната екология, екофеминизмът и редица милениелистки движения ще бъдат разгледани в допълнителни детайли в последващи текстове. Целта е  да се “оживят” техните идеи и да се дадат примери как те могат да бъдат прилагани.


В публикацията са използвани материали от:

  1. d’Eaubonne, Ф. (1974) Le Féminisme ou la Mort, Paris: P. Horay
  2. Dunlap, R. and Brulle, R. (2015) Climate Change and Society: Sociological Perspectives, Oxford Scholarship Online, DOI:10.1093/acprof:oso/9780199356102.001.0001
  3. Elliott, R. (2018). The Sociology of Climate Change as a Sociology of Loss. European Journal of Sociology, 59(3), 301-337. doi:10.1017/S0003975618000152 
  4. Weintrobe, S. eds (2013) Engaging with Climate Change: Psychoanalytic and Interdisciplinary Perspectives, Routledge.